През първите векове на своето съществуване християните, заедно с другите жители на Римската империя преживели поне две големи епидемии. [1] Първата от тях, вероятно от едра шарка, започнала по време на източните военни кампании на император Марк Аврелий и чрез войската се разпространила из страната. Трудно  е да се каже каква е била смъртността но историкът Родни Старк предполага, че е поразила между ¼ и 1/3 от населението. Гален, най-известният лекар на своето време побягнал още при първите признаци на епидемията.

Почти век по-късно започнала втора епидемия. По време на пика й 500 души умирали дневно само в Рим, а Александрия изгубила 2/3 от населението си. Древният историк Тукидид, описвайки подобна епидемия в Атина от 431 г. пр. Хр., пише:

“Лекарите бяха напълно неспособни да лекуват болестта поради непознаването на ефективни начини….Еднакво безполезни бяха и молитвите принасяни в храмовете, допитването до оракулите и др. Всъщност накрая хората бяха толкова погълнати от страданието, че престанаха да обръщат внимание на подобни неща….Тя умираха без да има кой да се погрижи за тях. В много къщи измираха всички обитатели поради липса на всякакво внимание…Телата на умиращите се трупаха едно върху друго и полумъртви  можеха да се видят да се влачат по улиците или да се скупчват около фонтаните търсейки вода. Храмовете, в които принасяха своите приноси бяха наполовина пълни с мъртвите тела на починалите в тях. И катастрофата беше толкова голяма, че хората не знаейки какво ще им се случи след малко станаха безразлични към всяко правило на религията или закона…Никакъв страх от бога или от човешкия закон не ги възпираше. Що се отнася до боговете изглежда беше без значение дали човек ги почита или не понеже добрият и злият умираха по еднакъв начин.”

Християните, разбира се, също страдали от епидемиите, но тяхното поведение било съвсем различно. Дионисий, епископ на Александрия, пише следното в едно свое окръжно писмо:

„Повечето от нашите братя показаха изобилна любов и вярност както никога не преставаха да мислят един за друг. Безразлични към опасността те се грижеха за болните посрещайки всяка тяхна нужда и служейки им в Христос и заедно с тях си отиваха от този живот изпълнени с неизразима радост. Понеже те се заразяваха от болните поемайки върху себе си болестта на своите ближни и радостни приемайки болките им. Мнозина докато се грижеха за другите поеха върху себе си тяхната смърт и умряха вместо тях…Най-добрите от братята ни изгубиха живота си по този начин, мнозина презвитери, дякони и миряни печелейки голяма похвала за себе си понеже подобна смърт в резултат на голямо благочестие и силна вяра изглежда по всякакъв начин равностойна на мъченичество….Езичниците обаче се държаха съвсем различно. При първия признак на болестта те избутваха страдалците настрана и побягваха от най-близките си хора захвърляйки ги по улиците още преди да са умрели и отнасяйки се с непогребаните тела като с мръсотия. Те се надяваха по този начин да избегнат разпространението на смъртоносната болест, но каквото и да правеха не можеха да се избавят.”

Коментирайки тези свидетелства историкът Родни Старк заключава, че поведението на християните не било нито безотговорно нито глупаво. Грижите, които те показвали за болните вероятно намалявали смъртността наполовина. В резултат на това християнската общност била много по-слабо засегната отколкото обкръжаващите ги езичници. А тяхното свидетелство чрез грижа и любов било причина за обръщането на още повече хора към новата религия.

Така епидемиите, въпреки целия си ужас, всъщност се превърнали във възможност и в една от стъпките довели до бързото християнизиране на Римската империя.

Днес сещата не са много по-различни….

Този текст е базиран на Rodney Stark. The rise of Christianity. HarperCollins , 1997, гл. 4.