Когато разбрах, че съм бременна, със съпругът ми Давид започнахме всеки ден да се молим за нашето дете, най-вече то да бъде спокойно и да не плаче много. След като родих, още не бяхме излезли от болницата, когато Сами започна да плаче неистово. Всички знаем, че бебетата плачат, но никое не плачеше като него. Прибрахме се у дома и решихме, че коликите са започнали по-рано. Успокоихме се, че това е нормално и ще изтърпим 3 месеца рев и неспане, като бяхме сигурни, че ще приключи както при всички останали деца.

Минаха три месеца. Сами плачеше денонощно и се трупаше непоносимо недоспиване. Всяка нощ се редувахме да го носим на ръце. Почти нищо не го успокояваше. Свиваше се, пищеше, а ние все още си казвахме, че ще отмине. Минаха четири, пет, шест месеца, година и нищо не се променяше.

Когато Сами навърши една година решихме да отидем на лекар. Оказа се, че има лактозна непоносимост и за известно време трябва да спрем да му даваме млечни продукти и всяка храна, съдържаща такива. Това и направихме. Имаше малка промяна, но неспокойното му държание продължаваше. Питахме се въпроси, молихме се … молихме се много, но нямаше резултат.

Един ден Давид чу от Господ, че Сами е изцелен и започна да му дава млечни продукти. За това нямахме съгласие и аз нямах мир, че Сами е добре. Давид му даваше такава храна, а аз не. Неразположението в коремчето му продължаваше, не виждахме промяна. Минаха няколко дни и имахме разговор, че трябва като семейство да действаме заедно с убеждение, че Сами е изцелен. След като реших и аз да действам с вяра, започнахме заедно да му даваме млечни продукти, без промяна в обстоятелствата.

Мина около седмица и дойде първата непробудна нощ. Последва втората … и така, почти рязко, Сами започна да спи съвсем спокойно. Изцелението дойде и в нашата реалност. Благодарим на Бог за това, че ни даде ценни уроци и ни показа верността Си отново!